I just close my eyes and I'm with you
And all that I so want to give you...
И така нататък, и така нататък. Тази песен ме преследва вече две седмици и не знам дали има общо с това, че есента дойде, или с това, че само след седмица тръгваш пак, или и двете, или... Естествено, че има общо с това, че заминаваш! Хем ме разчувства до втечняване тази песен, хем я мразя. Защо отново трябва да ме оставяш??
Нима не знаеш, колко адски много ми липсваш и как копнея и имам нужда от теб? Нима не разбираш, че именно ти ме правиш щастлива и само ти ме караш истински да се смея? Нима не си спомняш ужасното, отвратително чувство на теб, когато не си до мен...?
Един по един неприятните спомени се връщат и ме измъчват вечер преди да заспя. И сутрин като ставам. През цялото време. Днес се събудих до теб (толкова обичам да усещам топлото ти тялото до моето сутрин..) и мисълта, че това е предпоследният ни уикенд заедно ме разтърси. Хех, чак сега осъзнах, че всъщност цяло лято измервам времето в уикенди - с теб. Искаше ми се да ти кажа да не тръгваш, да ти разкажа за това, колко съм тъжна, когато те няма. Да те помоля да останеш при мен. Но разбира се, не го направих. Защо да ти говоря за неща, които не мога да променя и които само ни натъжават. Вместо това сто пъти ти повторих, че те обичам и сигурно можех още сто, или хиляда.
Последните шест месеца бяха най-прекрасните в живота ми. Бях оставила лятото, морето и всеки миг прекаран с теб да изтрият мисълта за това как е, когато те няма, а сега ти пак заминаваш. Много ми е тъжно, Слънчи. Имам нужда от теб.
