Хей, Слънчи!
Не съм писала в блога от сто години и вече ми е малко съвестно... А пустото вдъхновение така и не ми идва. Не че не ти пълня пощата с всякакви излияния и съобщения почти ежедневно, но все ми се струва, че не са „достойни” за цял постинг тук. От друга страна... какво ще рече не са достойни? (Реторичен въпрос, който авторЪТ сам си задава посредством своя лирически герой.) В крайна сметка затова направих блога – да мога да ти пиша когато каквото си и искам и да те заливам със сладникави фрази и любвеобилност пo още един начин освен конвенционалните е-мейл, телефон и други подобни. :-) :-P
Е, и още един канал за любвеобилност си имам, но той е повече в рамките на шизофренично-мечтателно-пожелателното, а на моменти и сънувателното, ако мога така да се изразя. Ето на, преди 15-тина минути пак те сънувах. (Ако точно в този момент погледнеш часа на публикуване на постинга, може и да се запиташ как тъй съм те сънувала преди 15 минути, затова бързам да уточня, че кратките дрямки в късния следобед помежду две теми за държавен изпит могат да са много приятно нещо понякога.) Сънувах, че си се върнал и отново сме заедно. Ехх... На моменти сценката подозрително напомняше най-първата ни вечер заедно, но един хубав масаж си е хубав масаж дори и на сън. Обаче по-хубаво от това да правя любов с теб няма! Е, освен може би да правя любов с теб на живо... :-) Няма да изпадам в подробности, защото да не се изчервиш, докато четеш, но да знаеш, че си станал много палав напоследък!
Та такива ми ти работи, Мило. Понякога ми се иска да съм като мечките и да заспя зимен сън, от който да се събудя чак пролетта. Така поне няма да се налага всеки ден да живея с гадната празнина, която се е настанила на твое място в момента, и някак си, предполагам, липсата ти няма да е толкова болезнена. Знаеш, че те обичам, нали?? ***
