В червено

... You make me dream

By the look in your eyes

You give me the feel, I've been longing for

I wanna give you my soul

All my life

Cause you are the one I've been waiting for

I've been waiting for so long ...

Направо е странно как всяка песен, която чуя ме кара да мисля за теб, да я свързвам с теб, да си представям как я слушаме заедно, или как танцуваме на нея...

Винаги съм мечтала точно за такава любов, която не просто те вълнува, а направо те разтриса. Такава, която не ти е просто удобна и много комфортна като стара обувка, а по-скоро е толкова адски страхотно зашеметяваща, че те кара да се чувстваш като Пепеляшка - напълно преобразена в стъклените си пантофки и без да й пука особено дали няма да й направят някоя пришка. Дори... по-добре да й направят, защото нещата и без това вече твърде понамирисват на сън, от който всеки момент може да се събудя. Така де, не аз, Пепеляшка. Любов, която те кара да плачеш с глас и да се смееш със сълзи. Не онази захаросаната от филмите, а тази която боли и кара сърцето ти да кърви - в наситено червено, а не в бонбонено розово...

И колкото и да се съмнявах, че някога ще я намеря - най-вече защото не вярвах особено в нея - тя взе, че ме сполетя. Пляс - като с мокър парцал... А сега ме е страх.

Защото ми показа един различен свят, без който може би можех да живея, когато не знаех, че съществува, но не и сега, след като съм го виждала. Защото ме накара да бъда една нова Надя, която вероятно е дремела в мен винаги, но аз дори не знаех, че я има. Защото ... нямам грам контрол над ситуацията, над възможното бъдеще, над сърцето си. И, честно, ако дори само за миг се бях усъмнила в това, че когато се отпусна назад и ТИ ще си единственото нещо, преди да се ударя в земята, ти наистина ще си там да ме хванеш, отдавна да съм избягала.

Обичам те! Дано разбираш колко много...

I promise

Every minute makes me love you more and more!

And is it Love? Or shall I use "Adore"?

It's not a thing you simply can ignore.

I thought I'd never find what I was looking for.

But now...   I feel you complete me so fully,

My heart is yours forever - I promise you truly!

Римичка

Само да ми звъннеш и във стаята ми става тясно..

Толко ме усмихваш, радваш ме ужасно!

К'во щ'и кажа, предполагам ти е ясно..

С много много обич: твойто куче бясно!

P.S. Ето че и римичките започнаха да се завръщат.

Оптимистично

Еххх, Любимо...** Вторият уикенд без теб току що стартира и аз пак съм на линия пред компютъра, слушам музика и си мисля за теб. Писането в блогЪТ засега не ми върви много. Този път ми е още по-тежко от предния. Нямам сили даже за постингти тук, защото всичко твърде ме натъжава. Всеки път, когато си помисля, че съм стигнала дъното и от това по-гадно просто няма как да се почувствам, "оптимистът" в мен се обажда, напомня ми за онзи стар виц "аааа, може може..." и аз откривам, че всъщност далеч не съм стигнала още никъде и с бясна скорост продължавам да падам.

И въобще... кой ме излъга, че този път щяло да бъде по-лесно?? Кой ми каза, че когато веднъж съм минала през това, няма начин да е толкова страшно като първия път, защото вече знам какво ме чака!? Защо, не разбирам, помислих, че когато страховете ми от това, че може да ме забравиш или... знам ли и аз какво отпаднат, нещата няма да са толкова неизвестни и тъжни.

Май аз сама. В ужаса си от следващата ни раздяла като удавник за сламка се хванах за тази мисъл и си повярвах. Мислех, че някак си, ако събера повече от онова топло чувство, с което ме изпълва всеки твой поглед, ще мога да го складирам в сърцето си и когато те няма и ми е най-трудно ще черпя сили от там. Глупости.

В момента, в който замина, в сърцето ми зейна такава огромна празнина, по-голяма и гадна даже и от черна дупка, че всичката топлина на света не стигна да я запълни. Тогава пробвах да я запуша със сълзи, но и те не бяха достатъчно. Вместо това липсата ти започна леко полеко да ме обхваща цялата и да ме разяжда отвътре. Започна с настроение ми, а когато свърши с него уби и малкото ми останало желание да се боря. И ето ме на - точно като миналия път пак творя сълзливи постинги в блога и точно както миналия път - мисля си, че от това по-ужасно просто не може да стане. А то... може може...

Някаква си карта

I wonder what Piglet is doing, thought Pooh.

I wish I were there to be doing it, too.

Ето, Мило, че първият ми уикенд без теб вече започна... :'(

И аз... като не мога да се събудя до теб, да съм рошава, да те прегърна и да ти кажа, че те обичам, освен да ти напиша нещо в блога и после е-мейл, не виждам какво друго бих могла да направя.

Някак си, опитвам се да приема мисълта, че те няма, и че отново ме(ни) очакват 5-6 отвратителни месеца (за 4-5 въобще не смея да си правя излюзиите), в които няма да можем да сме заедно. Бързо си възвръщам старите навици, като това всяка сутрин преди още да стана да си препрочета някой друг от твоите смс-и, да сметна колко е часа при теб и какво ли може да правиш в момента, после да пия нещо топло (защото без теб е много студено, Слънчи), да седя в офиса до изтъпяване, и после с часове да ти пиша или да ровичкам някакви неща в интернет, за да ти ги изпратя. А в края на деня - точно преди да заспя, докато съм се сгушила под одеалото, смятам колко е часа при теб и се чудя какво ли правиш... да си препрочета някой друг смс от теб.

За десктоп съм си сложила една от последните ти снимки на Шабла (миналият път беше от тези в Морската градина...), надлежно съм си копирала разписанието ти в един excel, който си ми стои под ръка по всяко време (разбира се, имам същия и на работа), и най-старателно вече съм се информирала за всички пристанища, през които минавате, имаш ли обхват в тях, къде се намират на картата и даже... снощи си нарисувах цяла карта сам сама... с помощта на Google Maps, естествено.

Липсваш ми, Слънчи! Повече от всичко ми липсваш и никакви навици не могат да запълнят дори и милиметър от това, че те няма. Още по-малко пък някаква си карта.

Толкова много, че чак е ужасно...

...Още един постинг набързо от вас, докато ти се забавляваваш със снимките от Шабла горе. Вероятно (със сигурност) последният постинг преди да занинеш. :'-/

Цял ден си повтарям, че не бива да развалям последният ни ден заедно с мисли за това, че е ... последен, и цял ден сълзите ми напират, а гърлото ме стяга всеки път, като се опитам да ги спра. Много е глупаво, осъзнавам. В крайна сметка, какво съм очаквала - че като се върнеш от предишия рейс повече никога няма да се качиш?? Не разбира се. Но дори мисълта само, че няма да те има до мен отново, за толкова много време, ме кара да изпадам в паника. Мисля си, че не бих могла да издържа още веднъж това да заминеш за толкова дълго време. Че не бих могла да превърна болезнената ти липса в начин на живот оттук нататък, и не само този път.

И в същото време знам, че ако трябва бих те чакала да се върнеш и 100 пъти. Че колкото и да ми липсваш, когато заминеш, не бих заменила дните с теб за нищо друго. Че някак си ще изкарам и този път, като миналия. И като всички следващи.

Сега разбираш ли защо ти казвах, че те обичам толкова много, че чак е ужасно....?

:-)

Слънчи :)
Това го списвам набързо от лаптопа на сестрата на Мишо, докато те чакам да се натуткаш на горния етаж и после да тръгваме, защото ще ходим на гости на наще :-P
Ми.. нищо ново няма да ти кажа.. само, че те обичам. Много!