Оптимистично

Еххх, Любимо...** Вторият уикенд без теб току що стартира и аз пак съм на линия пред компютъра, слушам музика и си мисля за теб. Писането в блогЪТ засега не ми върви много. Този път ми е още по-тежко от предния. Нямам сили даже за постингти тук, защото всичко твърде ме натъжава. Всеки път, когато си помисля, че съм стигнала дъното и от това по-гадно просто няма как да се почувствам, "оптимистът" в мен се обажда, напомня ми за онзи стар виц "аааа, може може..." и аз откривам, че всъщност далеч не съм стигнала още никъде и с бясна скорост продължавам да падам.

И въобще... кой ме излъга, че този път щяло да бъде по-лесно?? Кой ми каза, че когато веднъж съм минала през това, няма начин да е толкова страшно като първия път, защото вече знам какво ме чака!? Защо, не разбирам, помислих, че когато страховете ми от това, че може да ме забравиш или... знам ли и аз какво отпаднат, нещата няма да са толкова неизвестни и тъжни.

Май аз сама. В ужаса си от следващата ни раздяла като удавник за сламка се хванах за тази мисъл и си повярвах. Мислех, че някак си, ако събера повече от онова топло чувство, с което ме изпълва всеки твой поглед, ще мога да го складирам в сърцето си и когато те няма и ми е най-трудно ще черпя сили от там. Глупости.

В момента, в който замина, в сърцето ми зейна такава огромна празнина, по-голяма и гадна даже и от черна дупка, че всичката топлина на света не стигна да я запълни. Тогава пробвах да я запуша със сълзи, но и те не бяха достатъчно. Вместо това липсата ти започна леко полеко да ме обхваща цялата и да ме разяжда отвътре. Започна с настроение ми, а когато свърши с него уби и малкото ми останало желание да се боря. И ето ме на - точно като миналия път пак творя сълзливи постинги в блога и точно както миналия път - мисля си, че от това по-ужасно просто не може да стане. А то... може може...