The End

Хих, Слънчи, ето че дойде времето и за последния постинг в блога! Чак не мога да повярвам, че ужасната зима най-сетне се изтърколи, че минаха всичките 5 месеца и половина, откакто те няма, и само (чак...) след два дена ще бъдем отново заедно. Всичко ми се струва толкова нереално. Откакто те познавам, имам чувството, че живея два живота - единия, когато си си тук и всичко е толкова по-хубаво, слънчево и аз съм щастлива, а другия - когато те няма, когато най-значимите неща в него се свеждат до работа, шофьорския курс или някой взет изпит, и когато е гадно, студено, самотно. Когато сутрин се събуждам не за да усетя топлината на прегръдката ти, а за да включа компютъра, още преди да съм станала от леглото дори, с надеждата за някоя новинка от теб.

Не знам защо пак ти пиша за тези неща. Нещата, които се случваха последните почти 6 месеца, но не и следващите 6. Тези, които ме караха да плача с повод и без повод, и които надявам се ще забравя поне за известно време. Нямам представа как да ти опиша чувството, когато те няма. Все едно да живееш половин живот, с половин сърце, и всичко ти се случва все на половина само. Пак се радваш на нещата, но някак си не съвсем. Пак вървиш напред и се бориш, ама и ти не знаеш защо. Пак имаш целувка за лека нощ, обаче със снимка. И не че не мечтаеш - просто е все за едно и също.

Може и да си помислиш, че драматизирам, не знам. Че вземам нещата твърде навътре или пък прекалено емоционално. Сигурно е така. Знам само, че всеки път като заминеш, една частичка от мен ще умира по още веднъж.

addicted

Ех, Слънчице мило! :-* Още само тринадесет дена докато си дойдеш, докато мога да те прегърна, да те целуна и да усетя топлината на ръката ти около моята. Колкото по-малко време остава, толкова повече ме обхваща тихата лудост и вече не знам къде да ида и какво да направя, само и само да не мисля. Обикалям по улиците, поставям си шопинг мисии, ходя до офиса през уикендите... Обхванала ме е някаква предстартова треска, вълнувам се така все едно си идваш след час, еуфорията и депресионните настроения се редуват да ме обливат на студенти и топли вълни, чувствам се като тежка оловна топка, а в следващия момент – лека като перце.

Прекалявам ли с емоциите? Със сигурност. Мога ли да променя нещо? Едва ли. Вълнуваш ме по начин, който не ми се е случвал преди и не мога да го опиша. Мисълта за теб кара всяка моя молекулка да се движи по-бързо, всяка клетка от тялото ми копнее за твоето, всеки удар на сърцето ме доближава с още един миг до теб. Звуча ли ти пристрастено... Така се чувствам. Всяко кътче в сърцето и мисълта ми са резервирано лично твои, а по вените ми в момента май тече повече любов отколкото кръв. Имам нужда от теб все повече и повече! Свръх доза просто не съществува.

без заглавие

Ехх, Слънчи, още един месец почти се изтъркули докато се наканя да ти напиша нещо в блога. Казах ти – този път вдъхновението ми никакво го няма. Донякъде дори се радвам, защото то обикновено идва, когато успея да остана сама със себе си за малко повече време без да трябва да мисля за разни глупави ежедневни неща. А тогава неминуемо всичките ми мисли се стичат към теб. Липсата ти става толкова осезаема, че ме избива или на стихчета или на рев...

Този път с държавния изпит и шофьорския курс, и всичко останало, сякаш някак успях да си държа ума зает през повечето време и като че ли почти се примирих с факта, че те няма толкова отдавна. Само не знам защо тогава дори чудесните слънчеви дни от последната седмица ми се струват някак сиви, и защо добрите новини някак си все не успяват да ме усмихнат така както бих искала, веселите неща, които се случват изглеждат незначителни, когато няма с кого да ги споделиш. Хм, а какво да ти кажа за трудните дни, когато всичко се случва наопаки, нещата просто не се получават и сякаш всички са се наговорили срещу теб. Тогава направо ми се плаче, но знаеш ли – никога не е заради проблемите, които са се случли, а винаги защото те няма до мен.

Почти нереално ми се струва да си мисля, че само след три седмици ще си си пак тук. Знам, че ще се изтърколят почти неусетно и в същото време ми се струват най-дългото време на света.

Още едно неизпратено

Хех, Слънчице мое любимо..! ***
Струва ми се, че не си получил съобщението, което ти изпратих като тест на screwmail, но нищо. В него не пишеше нищо ново, а старото аз ще ти го кажа и тук: обичам те! Много, безкрайно, до полуда! Толкова, че чак боли. Отчаяно? Да, и отчаяно те обичам – вече втори път по 5 месеца и нагоре. А това, че краят му така и не се вижда, ме кара още повече да се отчайвам.

И все пак, въпреки тягостното настроение, което ме обхваща всеки път, като взема да мисля за тези неща, въпреки сълзите, които ми напират постоянно, въпреки че понякога имам чувството, че сърчицето ми ще се пръсне от толкова много копнежи по тебе. Все пак, мисля си, че по-щастлива от това преди не съм била никога.

Да знам, че имам любовта ти, е по-опияняващо и от наркотик. Да чувствам, че най-сетне има някого, от когото имам нужда точно толкова колкото и от самата себе си (че и повече) е... - е, малко е страшно понякога - но е и толкова прекрасно! Чувствам се жива и някак си нещата започват да придобиват смисъл. Все по-рядко си задавам въпроса Защо, без да мога да му отговоря. Вече има защо. Има и с кого.

Понякога всичко ми се струва толкова хубаво и прекалено идеално, че чак не мога да приема, че е истина. Все търся уловката, питам се до кога ще продължи, очаквам всеки момент нещо да изскочи отнякъде и да развали всичко. Да разбие мечтите ми на пух и прах, а заедно с това и сърцето ми. Сърцето ми, което избяга при теб още първия път, когато те срещнах, и оттогава е с мен само през половината време. Помниш ли – “.. now I ask you keep it safe, otherwise I’d fall apart.”

Все търся някакви несъществуващи признаци и съм нащрек – да не би това, от което толкова се страхувам и дори не знам какво е, изведнъж да се появи от някъде и да ме изненада, да ме хване неподготвена. Боря се сама със себе си, с непоправимия си реализъм, песимизъм и се самоиронизирам докато те няма. А теб те няма по толкова много време... И ми липсваш. Така както никога няма да мога да ти опиша. Не просто отчайващо, а направо побъркващо. Имам чувството, че отново и отново се давя в собствените си емоции и чакам да си дойдеш, а до тогава винаги има толкова ужасно много време.

шАфьорско

Твойто Нани, Мило, хубу седна зад волана,
верно прави си - суматоха имаше голяма,
даже имаше полу-истерии на първата седалка,
истината ти приказвам, хич не те будалкам.
На листовките изглежда всичко ясно, ясно,
ама зад волана някак си платното по-е тясно.
Градско имам чувството направо, че превъртам,
вместо втора без да искам сменям на четвърта.
За шофьорското съсловие съм цяла подигравка -
като хората не мога да сменя една предавка.
В обратните завои пък загубвам и ума и дума,
кой ли пешеходец ще намаже на Пежото гума...
Иначе на прави отсечки съм много добре -
днес на магистралата вдигнах почти осемдесе.
Е, да се наричам състезател още е рано,
нека поне усвоя и спирането само.
Светофари, маркировка, знаци, ляво, дясно -
служат ли въобще за нещо, никак не е ясно.
Мигачи вече мога да подавам перфектно,
правя го даже и да няма причина конкретно.
Мога така да продължавам до второ пришествие,
или до някое пътно транспортно произшествие...
Но не искам, Слънчи, отсега да те стресирам,
като те повозя, сам ще видиш как шофирам! :-Р

Wrapped

Явно че за този блог думите още по-не ми стигат отколкото за предния. Затова и не пиша много. Може би трябваше да го кръстя "Beyond words" и да го оставя празен. Дали би разбрал колко безкрайно много те обичам тогава?!
Е, вместо това все пак реших да изплагиатствам от госпожа Естефан и да ти го кажа с нейните думи:

I keep every tear like an ocean
For every day that my fortune
Kept me from being with you
I cradle your faith that reveals me
Grows like a flower then heals me
Fills me with promise anew

I carry your worn disillusion
When my pathetic confusion
Kept me from speaking the truth
I'm simply a coin in your fountain
Lost like the seconds I'm counting
Till I am closer to you

I cherish every morning that found us
With the night scattered around us
Faded and painting me blue
I carry your joy in my footsteps
Making my way to your harbor
Don't need to go any farther
You are my sun and my moon

Wrapped in your arms where it's peaceful
Back in your arms where I'm happy
I would do anything gladly
Only to see you again

Wrapped in your arms I can wander
Out to the heavens above me
Hearing you say that you love me
Back in your arms where I'm free

I keep every phrase barely spoken
That from your lips may have broken free
As you give me your love
My yearning is constant and steady
When I'm with you I'm already
Everything I can become

Любов...

Мразя Свети Валентин! Мразя всичките плюшени сърца, червени балони, сълзливи картички, романтични изненади и вечери за двама! Омръзна ми да слушам за деня на влюбените по радиото, телевизията и Интернет. Не желая да гледам романтични комедии и не благодаря, не искам да слушам стоте вечни балади.

Едва се понасям в подобни моменти. Цял ден си повтарям, че няма да изпадам в черногледи настроения и депресиращи мисли за поредния празник, на който те няма, но ето че накрая се предадох.

Мразя, когато не си до мен, а имам нужда да те прегърна. Мразя, когато се чувствам изгубена, а теб те няма, за да ме хванеш за ръка. Когато единственото, което искам е да ме целунеш, а вместо това получавам смс. Когато ми липсваш до болка! А най-много от всичко в подобни моменти мразя себе си.

Пак за снимките..

Съвсем ли се побърках вече, че взех да разговарям дори и със снимките ти, Слънчи? Усмихвам им се, говоря им мили думи, взирам се в очите ти и си представям, че гледат мен, а не обектива... Радвам им се, умилявам се и им казвам, че те обичам. На теб го казвам... Колко шизофренично ще прозвучи, ако споделя, че ти понякога ми отговаряш?...

А онази - последната снимка, която ми изпрати вчера – където си легнал на леглото в кабинката си.. Все едно те виждам през собствените си очи докато лежа до теб, прегръщам те и усещам топлината на тялото ти, после те целувам – съвсем като истинско, съвсем както когато си беше тук.

Кажи, възможно ли е да се побърквам и ако да – дали е защото ужасно ми липсваш или защото толкова много те обичам, че понякога имам чувството, че дори снимките ти ми говорят. А може ли да е заради двете? Възможно ли е да имам нужда от теб и да знам, че си до мен, до такава степен, че когато не мога да получа така жадуваната доза „успокоително”, започва да ме обхваща тихата лудост на това да чувам гласа ти, дори след като затворя телефона; да усещам докосването ти, докато лежа самичка под завивките; да разкривам чувствата си пред една снимка...

Липсваш ми, Георги, толкова много, колкото не мога да ти опиша – нито на теб, нито на снимките ти.

Кратък смс ти пращам, за да те разсея,
А ако успея даже и да те разсмея,
То тогава мисията е изпълнена успешно,
Карай че дотук не казах нищо смешно.

Знам, работиш и не бива да те спирам,
Все си казвам – трябва да се коригирам,
Ала не вярвам да е толкова фатално чак,
Ако ти изпратя няколко целувки пак!

поетични пристъпи и закачки

Представи си, Мило, че сега вместо на вахта,

с теб сме тръгнали на пътешествие със яхта.

Далчени острови, красиви залеси и падащи свезди,

диви плажове, горещи нощи, аз и ти си представи!

Ще заспиваме прегърнати и ще се будим със целувка,

дано успяла съм да те усмихна с таз преструвка! ***

-------

Днеска няма начин да н'спечелят нащи -

не и щом спАциално съм без гащи!

Но дали да не помогна още на отбора...

Как ме виждаш, Мило, чисто гола? :-P

мечти, мечти.. :-)

Хей, Слънчи!

Не съм писала в блога от сто години и вече ми е малко съвестно... А пустото вдъхновение така и не ми идва. Не че не ти пълня пощата с всякакви излияния и съобщения почти ежедневно, но все ми се струва, че не са „достойни” за цял постинг тук. От друга страна... какво ще рече не са достойни? (Реторичен въпрос, който авторЪТ сам си задава посредством своя лирически герой.) В крайна сметка затова направих блога – да мога да ти пиша когато каквото си и искам и да те заливам със сладникави фрази и любвеобилност пo още един начин освен конвенционалните е-мейл, телефон и други подобни. :-) :-P

Е, и още един канал за любвеобилност си имам, но той е повече в рамките на шизофренично-мечтателно-пожелателното, а на моменти и сънувателното, ако мога така да се изразя. Ето на, преди 15-тина минути пак те сънувах. (Ако точно в този момент погледнеш часа на публикуване на постинга, може и да се запиташ как тъй съм те сънувала преди 15 минути, затова бързам да уточня, че кратките дрямки в късния следобед помежду две теми за държавен изпит могат да са много приятно нещо понякога.) Сънувах, че си се върнал и отново сме заедно. Ехх... На моменти сценката подозрително напомняше най-първата ни вечер заедно, но един хубав масаж си е хубав масаж дори и на сън. Обаче по-хубаво от това да правя любов с теб няма! Е, освен може би да правя любов с теб на живо... :-) Няма да изпадам в подробности, защото да не се изчервиш, докато четеш, но да знаеш, че си станал много палав напоследък!

Та такива ми ти работи, Мило. Понякога ми се иска да съм като мечките и да заспя зимен сън, от който да се събудя чак пролетта. Така поне няма да се налага всеки ден да живея с гадната празнина, която се е настанила на твое място в момента, и някак си, предполагам, липсата ти няма да е толкова болезнена. Знаеш, че те обичам, нали?? ***

Ето още една римичка, която ми хрумна на 1-ви сутринта, след като прочетох смс-а от сестра ти за Нова година. Този път не е за теб, но на мен си ми харесва, така че я включвам в блогЪТ:

Наистина за много години,

Благодаря за пожеланията мили!

Пожелавам на големи и мънички:

Здраве, щастие, късмет за всички,

успех, любов, усмивки, пари,

едни със други да сте винаги добри!

Поздравът е от сърце макар и кратък,

Мими, моля те предай нататък. :-)

TMI Tuesday

Хих, Суънчи. Бях позабравила този сайт с въпросите, но както вече казах - възвръщам си старите навици. Като видях, че новогодишните въпроси са същите като миналата година, прърво реших, че е доста тъпо и няма да отговарям. После обаче ми хрумна, че ще е интересно да видя/видим разликите, поради което - ето ги все пак тазгодишните ми отговори на миналогодишните въпроси. :-)

1. Last week was "The Most Wonderful time of the Year", but what are your favorite 2008 memories?

2007: Countless hours on the beach this summer, 3 weddings and meeting one special person in Sept. Not in this order exactly.
2008: Countless hours on the beach this summer, one motorbike vacation with that same special person and one special proposition I couldn't say “No” to. :-) Not necessarily in thit order.

2. What is the best thing you learned in 2008?

2007: International Finances, Bank Accounting, Trade Law, Financial Analysis… Kidding of course. (But yes, I did study them all.) Best things I learnt in 2007 are two:
- I can deal with and be good at much more than I thought (from professional point of view);
- After all, there is a person in this world (a real one :) I’d gladly love. Then I learnt his name
2008: Professional: I’m sooo good! ;-)
Personal: I’m soooo lucky!

3. On a scale of 1-10, how good was your 2008?

2007: 11
2008: With last year’s 11 I have no other choice: 100.

4. What is your wish for 2009? What is your wish for someone else for 2009?

2007: I’ve got everything I want. There’s probably just one wish I have – to be April already.
2008: ... To be April already.
Wish for someone else: to be April already. (Some things just don't change.)

5. Where was the first place you ever passionately kissed?

2007: I am not going to die in 2008.
2008: Last year’s “die” question has been replaced with a “kiss” one, so I cannot reply “I’m not going to die in 2009” (but I won’t). The answer is – on the mounth. :-P

Bonus (as in optional):Do you make New Year's resolutions? What is/are your's for 2009?

2007: I usually don’t but I got one for this year – to quit smoking. And I am on the way to it.
2008: I usually don’t but maybe I should. I actually kept the 2008 one!

Желая те

С целувки искам тялото ти да покрия..
Непознати кътчета по него да открия.
Със страст любов да правим искам,
към горещото ти тяло свойто да притискам..

Коледен постинг по никое време

И тъй, след много ядене, много четене и малко сняг (тази сутрин за цвят), ето че най-сетне дойде време и за Коледния ми постинг. То времето даже мина, като се замисли човек, и Коледа мина и филмите на библейска тематика по Канал 1 свършиха, и..... Само чувството, че те няма при мен и за този празник така и не отмина.
На този празник, на Нова година, на рождения ми ден, на твоя рожден ден, на всеки един скапан ден от следващите четири месеца! На годишнините от сватбата ни, на рожденните дни на децата ни, на всеки един скапан ден от живота ни оттук нататък, когато ще трябва да си на някой кораб на другия край на света вместо с хората, които обичаш и които те обичат.
:-/ :'( :-| :((

Теб

Тебе искам повече от всичко друго,
Сърцето ми за тебе само бие лудо.
Единствен ти ме правиш най-щастлива,
Нито миг от времето със теб не бих сменила!
Караш ме да те обичам страстно -

теб и само теб, Съкровище прекрасно!

Ами... този път пиша в блога без особена причина или повод. Кръстила съм го When I need you, а днес определено имам нужда от теб. Мисля че започва да ме обхваща онова отчаяно-примирително чувство от предния път, когато те нямаше. Едно такова белезникаво на цвят. Намърдва се под кожата ти без да разбереш и започва да сърби, щипе и дразни - не на неочаквани пристъпи, които ти докарват сълзи в очите, а постоянно - притаено, монотонно и влудяващо. Опитваш се да го изкараш, но от това само повече те засърбява. Опитваш се да го "почешеш" припомняйки си някой мил момент от лятото, но то продължава да те тормози. Винаги е там - сутрин докато си миеш лицето, на работа, когато учиш, когато заспиваш. Усещаш го как бавно се смесва с кръвта и накрая неминуемо стига до сърчицето ти. Сърчицето ми.

И имам нужда от теб, и ми липсваш, и те копнея.

Хей, Слънчи *** Имам добра новина от днес: здрава съм. Ходих да се изследвам за СПИН. Така, профилактично. (Макар че при тази болест такова нещо като профилактично няма, както "любезно" ме уведоми сестрата в лабораторията. Ние просто установяваме статуса ви в момента - или сте болна, или не сте.) И все пак, за мен беше профилактично.

Нямам защо да се притеснявам и не го направих поради съмнения и др. подобни. Просто преди време четох някаква статия в Интернет по въпроса и си помисих, защо пък да не ида да се изследвам - бързо, безплатно и анонимно, каквото и беше наистина. Даже малко по-анонимно от нужното, защото пропуснаха да ми кажат кой номер съм. Добре че нямаше други освен мен, с чиито резултати да объркат моя...

И да ти кажа, колкото и да нямах съмнения, каквото и да си мислех, тези 10 минути, в които чаках, си бяха доста страшнички. Изведнъж ти минават хиляди "ако" през главата, всевъзможни сценарии. Припомняш си всеки един момент на рисково поведение, както те го наричат. Осъзнаваш пълния смисъл на думата и за миг забравяш, че всичко е било профилактично.

Защо го направих. Знам ли и аз. В някакъв момент ми хрумна и просто така реших. Приемам го като един вид... разделителна линия. Някога имаше други, после нямаше никой, после срещнах теб. Сега съм с теб и единствено с теб. И други няма да има. Някак си успокояващо е да знаеш, че нагазваш в нещо подобно "чист". Поне при мен е така. Тъй че, аз теглих чертата.

...и един изпратен е-мейл

to: customersupport@globewireless.com
date: 18 December 2008 09:25
subject: SMS Crew Mail not working again


To Whom It May Concern,

I'd like to complain about the terrible quality of your SMS Crew Mail service. My boyfriend, currently on a ship, uses it. The account was working properly only the first one or two weeks and ever since, he has not received a single message from all of those I sent him in the meantime. It was exactly the same the previous time he was on a ship, using your services again, so it's not an exception obviously.

It's totally unacceptable to claim you provide crew services, make people pay for them and include free-of-charge unlimited receipt of messages on all your brochures, and at the end it comes up to be one big fat lie. It's even more frustrating that you claim to provide customer support (24/7!) while my boyfriend has written to you twice, more than two weeks ago and he still has not received any reply from you. I only wonder - is it because your customer service is the worst ever and you cannot reply a message in two weeks, or is it because the quality of your solutions is so poor that even system messages cannot reach their recipients...

I'd appreciate a prompt reply and assistance in order to solve this issue ASAP. Otherwise I will include more recipeints in my next e-mail on the matter.

Regards,
N... Ch...

Все още не съм сигурна кои са тези "more recepients", които споменавам, но те не го знаят. :-) Мразя ги!

Един неизпратен смс

... или Как изкарах на коледното парти с колеги. Или: Защо не бива да пия алкохол, когато те няма. Или пък сам прецени какво.

"Lipsva6 mi, Slyn4ice!! Tolkova mnogo, 4e mi se pla4e i za ni6to drugo ne iskam da mislq. Bez teb i ostanalite hora sa mi sku4ni. Mrazq da se socializiram, ne iskam da se zabavlqvam. Iskam teb. I da zaspa v pregrydkata ti, kakto samo dopredi mesec. LIPSVA6 MI!!!"

И преди да си ми казал, че не бива да се предавам... Знам! Повтарям си го откакто преди малко повече от година ми го написа на смс за рождения ми ден, когато отново те нямаше. Обаче, ако ще и на челото да си го напиша - не помага. Превърнала съм се в малко, мрънкащо, депресирано човече, което не иска нищо друго освен да се свие на кълбо в черупката си и да се скрие от целия свят, за да го оставят намира. С никого не ми се говори, не ми се слуша нищо ново, интересно, забавно. Не искам от любезност да се усмихвам, когато вътрешно ми се плаче. Не искам и да ти казвам всичко това - не бива да ме виждаш такава. Не бива да знаеш, че дори в момента пак имам сълзи в очите. Телефонът ми е пълен със смс-и, които няма да получиш. Пиша ти цели абзаци в писмата, които после трия преди да ти ги изпратя. Единствено тук си позволявам да ти кажа тези неща, защото когато ги прочетеш отдавна вече няма да съм такава. Ще си помислиш, че просто твърде драматизирам нещата и мен ме устройва - важното е да не ме виждаш такава.

И като заговорихме за снимки - ето го албума от почивката ни в Априлци. :-) Еххх, Слънчи, най-страхотната почивка на света!

2008.08.02 - 10 Априлци

Снимки

Казвала ли съм ти, че си имам любима твоя снимка? Не такава, която ти си правил, а такава на която си ти. Не е някоя, на която сме двамата, или почти не, но такава която ме кара да се усмихна всеки път, като я видя.

Днес „случайно” пак попаднах на нея докато си подреждах файловете на компютъра. Една такава безгрижно лятна и весела в цветовете на плажния ни чадър, който се счупи. На нея сме си го забили в пясъка чак до земята и ти лежиш под него, гледаш ме изпод очилата и лекичко ми се плезиш. В левия й край се вижда един крак – моят. :)

Като някакъв застинал миг, където времето е спряло, само в нашето си миниатюрно пространство. На плажа, под чадъра.
И сякаш ми става лятно и хубаво, за миг лъчите на слънцето почти ме достигат и някъде за стотна от секундата ти пак ме гледаш под очилата и ми се плезиш. После дори не разбрах как отново ми се появиха сълзи.

В червено

... You make me dream

By the look in your eyes

You give me the feel, I've been longing for

I wanna give you my soul

All my life

Cause you are the one I've been waiting for

I've been waiting for so long ...

Направо е странно как всяка песен, която чуя ме кара да мисля за теб, да я свързвам с теб, да си представям как я слушаме заедно, или как танцуваме на нея...

Винаги съм мечтала точно за такава любов, която не просто те вълнува, а направо те разтриса. Такава, която не ти е просто удобна и много комфортна като стара обувка, а по-скоро е толкова адски страхотно зашеметяваща, че те кара да се чувстваш като Пепеляшка - напълно преобразена в стъклените си пантофки и без да й пука особено дали няма да й направят някоя пришка. Дори... по-добре да й направят, защото нещата и без това вече твърде понамирисват на сън, от който всеки момент може да се събудя. Така де, не аз, Пепеляшка. Любов, която те кара да плачеш с глас и да се смееш със сълзи. Не онази захаросаната от филмите, а тази която боли и кара сърцето ти да кърви - в наситено червено, а не в бонбонено розово...

И колкото и да се съмнявах, че някога ще я намеря - най-вече защото не вярвах особено в нея - тя взе, че ме сполетя. Пляс - като с мокър парцал... А сега ме е страх.

Защото ми показа един различен свят, без който може би можех да живея, когато не знаех, че съществува, но не и сега, след като съм го виждала. Защото ме накара да бъда една нова Надя, която вероятно е дремела в мен винаги, но аз дори не знаех, че я има. Защото ... нямам грам контрол над ситуацията, над възможното бъдеще, над сърцето си. И, честно, ако дори само за миг се бях усъмнила в това, че когато се отпусна назад и ТИ ще си единственото нещо, преди да се ударя в земята, ти наистина ще си там да ме хванеш, отдавна да съм избягала.

Обичам те! Дано разбираш колко много...

I promise

Every minute makes me love you more and more!

And is it Love? Or shall I use "Adore"?

It's not a thing you simply can ignore.

I thought I'd never find what I was looking for.

But now...   I feel you complete me so fully,

My heart is yours forever - I promise you truly!

Римичка

Само да ми звъннеш и във стаята ми става тясно..

Толко ме усмихваш, радваш ме ужасно!

К'во щ'и кажа, предполагам ти е ясно..

С много много обич: твойто куче бясно!

P.S. Ето че и римичките започнаха да се завръщат.

Оптимистично

Еххх, Любимо...** Вторият уикенд без теб току що стартира и аз пак съм на линия пред компютъра, слушам музика и си мисля за теб. Писането в блогЪТ засега не ми върви много. Този път ми е още по-тежко от предния. Нямам сили даже за постингти тук, защото всичко твърде ме натъжава. Всеки път, когато си помисля, че съм стигнала дъното и от това по-гадно просто няма как да се почувствам, "оптимистът" в мен се обажда, напомня ми за онзи стар виц "аааа, може може..." и аз откривам, че всъщност далеч не съм стигнала още никъде и с бясна скорост продължавам да падам.

И въобще... кой ме излъга, че този път щяло да бъде по-лесно?? Кой ми каза, че когато веднъж съм минала през това, няма начин да е толкова страшно като първия път, защото вече знам какво ме чака!? Защо, не разбирам, помислих, че когато страховете ми от това, че може да ме забравиш или... знам ли и аз какво отпаднат, нещата няма да са толкова неизвестни и тъжни.

Май аз сама. В ужаса си от следващата ни раздяла като удавник за сламка се хванах за тази мисъл и си повярвах. Мислех, че някак си, ако събера повече от онова топло чувство, с което ме изпълва всеки твой поглед, ще мога да го складирам в сърцето си и когато те няма и ми е най-трудно ще черпя сили от там. Глупости.

В момента, в който замина, в сърцето ми зейна такава огромна празнина, по-голяма и гадна даже и от черна дупка, че всичката топлина на света не стигна да я запълни. Тогава пробвах да я запуша със сълзи, но и те не бяха достатъчно. Вместо това липсата ти започна леко полеко да ме обхваща цялата и да ме разяжда отвътре. Започна с настроение ми, а когато свърши с него уби и малкото ми останало желание да се боря. И ето ме на - точно като миналия път пак творя сълзливи постинги в блога и точно както миналия път - мисля си, че от това по-ужасно просто не може да стане. А то... може може...

Някаква си карта

I wonder what Piglet is doing, thought Pooh.

I wish I were there to be doing it, too.

Ето, Мило, че първият ми уикенд без теб вече започна... :'(

И аз... като не мога да се събудя до теб, да съм рошава, да те прегърна и да ти кажа, че те обичам, освен да ти напиша нещо в блога и после е-мейл, не виждам какво друго бих могла да направя.

Някак си, опитвам се да приема мисълта, че те няма, и че отново ме(ни) очакват 5-6 отвратителни месеца (за 4-5 въобще не смея да си правя излюзиите), в които няма да можем да сме заедно. Бързо си възвръщам старите навици, като това всяка сутрин преди още да стана да си препрочета някой друг от твоите смс-и, да сметна колко е часа при теб и какво ли може да правиш в момента, после да пия нещо топло (защото без теб е много студено, Слънчи), да седя в офиса до изтъпяване, и после с часове да ти пиша или да ровичкам някакви неща в интернет, за да ти ги изпратя. А в края на деня - точно преди да заспя, докато съм се сгушила под одеалото, смятам колко е часа при теб и се чудя какво ли правиш... да си препрочета някой друг смс от теб.

За десктоп съм си сложила една от последните ти снимки на Шабла (миналият път беше от тези в Морската градина...), надлежно съм си копирала разписанието ти в един excel, който си ми стои под ръка по всяко време (разбира се, имам същия и на работа), и най-старателно вече съм се информирала за всички пристанища, през които минавате, имаш ли обхват в тях, къде се намират на картата и даже... снощи си нарисувах цяла карта сам сама... с помощта на Google Maps, естествено.

Липсваш ми, Слънчи! Повече от всичко ми липсваш и никакви навици не могат да запълнят дори и милиметър от това, че те няма. Още по-малко пък някаква си карта.

Толкова много, че чак е ужасно...

...Още един постинг набързо от вас, докато ти се забавляваваш със снимките от Шабла горе. Вероятно (със сигурност) последният постинг преди да занинеш. :'-/

Цял ден си повтарям, че не бива да развалям последният ни ден заедно с мисли за това, че е ... последен, и цял ден сълзите ми напират, а гърлото ме стяга всеки път, като се опитам да ги спра. Много е глупаво, осъзнавам. В крайна сметка, какво съм очаквала - че като се върнеш от предишия рейс повече никога няма да се качиш?? Не разбира се. Но дори мисълта само, че няма да те има до мен отново, за толкова много време, ме кара да изпадам в паника. Мисля си, че не бих могла да издържа още веднъж това да заминеш за толкова дълго време. Че не бих могла да превърна болезнената ти липса в начин на живот оттук нататък, и не само този път.

И в същото време знам, че ако трябва бих те чакала да се върнеш и 100 пъти. Че колкото и да ми липсваш, когато заминеш, не бих заменила дните с теб за нищо друго. Че някак си ще изкарам и този път, като миналия. И като всички следващи.

Сега разбираш ли защо ти казвах, че те обичам толкова много, че чак е ужасно....?

:-)

Слънчи :)
Това го списвам набързо от лаптопа на сестрата на Мишо, докато те чакам да се натуткаш на горния етаж и после да тръгваме, защото ще ходим на гости на наще :-P
Ми.. нищо ново няма да ти кажа.. само, че те обичам. Много!

Номер едно.

...When I need you...
I just close my eyes and I'm with you
And all that I so want to give you...

И така нататък, и така нататък. Тази песен ме преследва вече две седмици и не знам дали има общо с това, че есента дойде, или с това, че само след седмица тръгваш пак, или и двете, или... Естествено, че има общо с това, че заминаваш! Хем ме разчувства до втечняване тази песен, хем я мразя. Защо отново трябва да ме оставяш??
Нима не знаеш, колко адски много ми липсваш и как копнея и имам нужда от теб? Нима не разбираш, че именно ти ме правиш щастлива и само ти ме караш истински да се смея? Нима не си спомняш ужасното, отвратително чувство на теб, когато не си до мен...?

Един по един неприятните спомени се връщат и ме измъчват вечер преди да заспя. И сутрин като ставам. През цялото време. Днес се събудих до теб (толкова обичам да усещам топлото ти тялото до моето сутрин..) и мисълта, че това е предпоследният ни уикенд заедно ме разтърси. Хех, чак сега осъзнах, че всъщност цяло лято измервам времето в уикенди - с теб. Искаше ми се да ти кажа да не тръгваш, да ти разкажа за това, колко съм тъжна, когато те няма. Да те помоля да останеш при мен. Но разбира се, не го направих. Защо да ти говоря за неща, които не мога да променя и които само ни натъжават. Вместо това сто пъти ти повторих, че те обичам и сигурно можех още сто, или хиляда.

Последните шест месеца бяха най-прекрасните в живота ми. Бях оставила лятото, морето и всеки миг прекаран с теб да изтрият мисълта за това как е, когато те няма, а сега ти пак заминаваш. Много ми е тъжно, Слънчи. Имам нужда от теб.