Ехх, Слънчи, още един месец почти се изтъркули докато се наканя да ти напиша нещо в блога. Казах ти – този път вдъхновението ми никакво го няма. Донякъде дори се радвам, защото то обикновено идва, когато успея да остана сама със себе си за малко повече време без да трябва да мисля за разни глупави ежедневни неща. А тогава неминуемо всичките ми мисли се стичат към теб. Липсата ти става толкова осезаема, че ме избива или на стихчета или на рев...
Този път с държавния изпит и шофьорския курс, и всичко останало, сякаш някак успях да си държа ума зает през повечето време и като че ли почти се примирих с факта, че те няма толкова отдавна. Само не знам защо тогава дори чудесните слънчеви дни от последната седмица ми се струват някак сиви, и защо добрите новини някак си все не успяват да ме усмихнат така както бих искала, веселите неща, които се случват изглеждат незначителни, когато няма с кого да ги споделиш. Хм, а какво да ти кажа за трудните дни, когато всичко се случва наопаки, нещата просто не се получават и сякаш всички са се наговорили срещу теб. Тогава направо ми се плаче, но знаеш ли – никога не е заради проблемите, които са се случли, а винаги защото те няма до мен.
Почти нереално ми се струва да си мисля, че само след три седмици ще си си пак тук. Знам, че ще се изтърколят почти неусетно и в същото време ми се струват най-дългото време на света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар