Още едно неизпратено

Хех, Слънчице мое любимо..! ***
Струва ми се, че не си получил съобщението, което ти изпратих като тест на screwmail, но нищо. В него не пишеше нищо ново, а старото аз ще ти го кажа и тук: обичам те! Много, безкрайно, до полуда! Толкова, че чак боли. Отчаяно? Да, и отчаяно те обичам – вече втори път по 5 месеца и нагоре. А това, че краят му така и не се вижда, ме кара още повече да се отчайвам.

И все пак, въпреки тягостното настроение, което ме обхваща всеки път, като взема да мисля за тези неща, въпреки сълзите, които ми напират постоянно, въпреки че понякога имам чувството, че сърчицето ми ще се пръсне от толкова много копнежи по тебе. Все пак, мисля си, че по-щастлива от това преди не съм била никога.

Да знам, че имам любовта ти, е по-опияняващо и от наркотик. Да чувствам, че най-сетне има някого, от когото имам нужда точно толкова колкото и от самата себе си (че и повече) е... - е, малко е страшно понякога - но е и толкова прекрасно! Чувствам се жива и някак си нещата започват да придобиват смисъл. Все по-рядко си задавам въпроса Защо, без да мога да му отговоря. Вече има защо. Има и с кого.

Понякога всичко ми се струва толкова хубаво и прекалено идеално, че чак не мога да приема, че е истина. Все търся уловката, питам се до кога ще продължи, очаквам всеки момент нещо да изскочи отнякъде и да развали всичко. Да разбие мечтите ми на пух и прах, а заедно с това и сърцето ми. Сърцето ми, което избяга при теб още първия път, когато те срещнах, и оттогава е с мен само през половината време. Помниш ли – “.. now I ask you keep it safe, otherwise I’d fall apart.”

Все търся някакви несъществуващи признаци и съм нащрек – да не би това, от което толкова се страхувам и дори не знам какво е, изведнъж да се появи от някъде и да ме изненада, да ме хване неподготвена. Боря се сама със себе си, с непоправимия си реализъм, песимизъм и се самоиронизирам докато те няма. А теб те няма по толкова много време... И ми липсваш. Така както никога няма да мога да ти опиша. Не просто отчайващо, а направо побъркващо. Имам чувството, че отново и отново се давя в собствените си емоции и чакам да си дойдеш, а до тогава винаги има толкова ужасно много време.