The End

Хих, Слънчи, ето че дойде времето и за последния постинг в блога! Чак не мога да повярвам, че ужасната зима най-сетне се изтърколи, че минаха всичките 5 месеца и половина, откакто те няма, и само (чак...) след два дена ще бъдем отново заедно. Всичко ми се струва толкова нереално. Откакто те познавам, имам чувството, че живея два живота - единия, когато си си тук и всичко е толкова по-хубаво, слънчево и аз съм щастлива, а другия - когато те няма, когато най-значимите неща в него се свеждат до работа, шофьорския курс или някой взет изпит, и когато е гадно, студено, самотно. Когато сутрин се събуждам не за да усетя топлината на прегръдката ти, а за да включа компютъра, още преди да съм станала от леглото дори, с надеждата за някоя новинка от теб.

Не знам защо пак ти пиша за тези неща. Нещата, които се случваха последните почти 6 месеца, но не и следващите 6. Тези, които ме караха да плача с повод и без повод, и които надявам се ще забравя поне за известно време. Нямам представа как да ти опиша чувството, когато те няма. Все едно да живееш половин живот, с половин сърце, и всичко ти се случва все на половина само. Пак се радваш на нещата, но някак си не съвсем. Пак вървиш напред и се бориш, ама и ти не знаеш защо. Пак имаш целувка за лека нощ, обаче със снимка. И не че не мечтаеш - просто е все за едно и също.

Може и да си помислиш, че драматизирам, не знам. Че вземам нещата твърде навътре или пък прекалено емоционално. Сигурно е така. Знам само, че всеки път като заминеш, една частичка от мен ще умира по още веднъж.

addicted

Ех, Слънчице мило! :-* Още само тринадесет дена докато си дойдеш, докато мога да те прегърна, да те целуна и да усетя топлината на ръката ти около моята. Колкото по-малко време остава, толкова повече ме обхваща тихата лудост и вече не знам къде да ида и какво да направя, само и само да не мисля. Обикалям по улиците, поставям си шопинг мисии, ходя до офиса през уикендите... Обхванала ме е някаква предстартова треска, вълнувам се така все едно си идваш след час, еуфорията и депресионните настроения се редуват да ме обливат на студенти и топли вълни, чувствам се като тежка оловна топка, а в следващия момент – лека като перце.

Прекалявам ли с емоциите? Със сигурност. Мога ли да променя нещо? Едва ли. Вълнуваш ме по начин, който не ми се е случвал преди и не мога да го опиша. Мисълта за теб кара всяка моя молекулка да се движи по-бързо, всяка клетка от тялото ми копнее за твоето, всеки удар на сърцето ме доближава с още един миг до теб. Звуча ли ти пристрастено... Така се чувствам. Всяко кътче в сърцето и мисълта ми са резервирано лично твои, а по вените ми в момента май тече повече любов отколкото кръв. Имам нужда от теб все повече и повече! Свръх доза просто не съществува.

без заглавие

Ехх, Слънчи, още един месец почти се изтъркули докато се наканя да ти напиша нещо в блога. Казах ти – този път вдъхновението ми никакво го няма. Донякъде дори се радвам, защото то обикновено идва, когато успея да остана сама със себе си за малко повече време без да трябва да мисля за разни глупави ежедневни неща. А тогава неминуемо всичките ми мисли се стичат към теб. Липсата ти става толкова осезаема, че ме избива или на стихчета или на рев...

Този път с държавния изпит и шофьорския курс, и всичко останало, сякаш някак успях да си държа ума зает през повечето време и като че ли почти се примирих с факта, че те няма толкова отдавна. Само не знам защо тогава дори чудесните слънчеви дни от последната седмица ми се струват някак сиви, и защо добрите новини някак си все не успяват да ме усмихнат така както бих искала, веселите неща, които се случват изглеждат незначителни, когато няма с кого да ги споделиш. Хм, а какво да ти кажа за трудните дни, когато всичко се случва наопаки, нещата просто не се получават и сякаш всички са се наговорили срещу теб. Тогава направо ми се плаче, но знаеш ли – никога не е заради проблемите, които са се случли, а винаги защото те няма до мен.

Почти нереално ми се струва да си мисля, че само след три седмици ще си си пак тук. Знам, че ще се изтърколят почти неусетно и в същото време ми се струват най-дългото време на света.