Wrapped

Явно че за този блог думите още по-не ми стигат отколкото за предния. Затова и не пиша много. Може би трябваше да го кръстя "Beyond words" и да го оставя празен. Дали би разбрал колко безкрайно много те обичам тогава?!
Е, вместо това все пак реших да изплагиатствам от госпожа Естефан и да ти го кажа с нейните думи:

I keep every tear like an ocean
For every day that my fortune
Kept me from being with you
I cradle your faith that reveals me
Grows like a flower then heals me
Fills me with promise anew

I carry your worn disillusion
When my pathetic confusion
Kept me from speaking the truth
I'm simply a coin in your fountain
Lost like the seconds I'm counting
Till I am closer to you

I cherish every morning that found us
With the night scattered around us
Faded and painting me blue
I carry your joy in my footsteps
Making my way to your harbor
Don't need to go any farther
You are my sun and my moon

Wrapped in your arms where it's peaceful
Back in your arms where I'm happy
I would do anything gladly
Only to see you again

Wrapped in your arms I can wander
Out to the heavens above me
Hearing you say that you love me
Back in your arms where I'm free

I keep every phrase barely spoken
That from your lips may have broken free
As you give me your love
My yearning is constant and steady
When I'm with you I'm already
Everything I can become

Любов...

Мразя Свети Валентин! Мразя всичките плюшени сърца, червени балони, сълзливи картички, романтични изненади и вечери за двама! Омръзна ми да слушам за деня на влюбените по радиото, телевизията и Интернет. Не желая да гледам романтични комедии и не благодаря, не искам да слушам стоте вечни балади.

Едва се понасям в подобни моменти. Цял ден си повтарям, че няма да изпадам в черногледи настроения и депресиращи мисли за поредния празник, на който те няма, но ето че накрая се предадох.

Мразя, когато не си до мен, а имам нужда да те прегърна. Мразя, когато се чувствам изгубена, а теб те няма, за да ме хванеш за ръка. Когато единственото, което искам е да ме целунеш, а вместо това получавам смс. Когато ми липсваш до болка! А най-много от всичко в подобни моменти мразя себе си.

Пак за снимките..

Съвсем ли се побърках вече, че взех да разговарям дори и със снимките ти, Слънчи? Усмихвам им се, говоря им мили думи, взирам се в очите ти и си представям, че гледат мен, а не обектива... Радвам им се, умилявам се и им казвам, че те обичам. На теб го казвам... Колко шизофренично ще прозвучи, ако споделя, че ти понякога ми отговаряш?...

А онази - последната снимка, която ми изпрати вчера – където си легнал на леглото в кабинката си.. Все едно те виждам през собствените си очи докато лежа до теб, прегръщам те и усещам топлината на тялото ти, после те целувам – съвсем като истинско, съвсем както когато си беше тук.

Кажи, възможно ли е да се побърквам и ако да – дали е защото ужасно ми липсваш или защото толкова много те обичам, че понякога имам чувството, че дори снимките ти ми говорят. А може ли да е заради двете? Възможно ли е да имам нужда от теб и да знам, че си до мен, до такава степен, че когато не мога да получа така жадуваната доза „успокоително”, започва да ме обхваща тихата лудост на това да чувам гласа ти, дори след като затворя телефона; да усещам докосването ти, докато лежа самичка под завивките; да разкривам чувствата си пред една снимка...

Липсваш ми, Георги, толкова много, колкото не мога да ти опиша – нито на теб, нито на снимките ти.