Пак за снимките..

Съвсем ли се побърках вече, че взех да разговарям дори и със снимките ти, Слънчи? Усмихвам им се, говоря им мили думи, взирам се в очите ти и си представям, че гледат мен, а не обектива... Радвам им се, умилявам се и им казвам, че те обичам. На теб го казвам... Колко шизофренично ще прозвучи, ако споделя, че ти понякога ми отговаряш?...

А онази - последната снимка, която ми изпрати вчера – където си легнал на леглото в кабинката си.. Все едно те виждам през собствените си очи докато лежа до теб, прегръщам те и усещам топлината на тялото ти, после те целувам – съвсем като истинско, съвсем както когато си беше тук.

Кажи, възможно ли е да се побърквам и ако да – дали е защото ужасно ми липсваш или защото толкова много те обичам, че понякога имам чувството, че дори снимките ти ми говорят. А може ли да е заради двете? Възможно ли е да имам нужда от теб и да знам, че си до мен, до такава степен, че когато не мога да получа така жадуваната доза „успокоително”, започва да ме обхваща тихата лудост на това да чувам гласа ти, дори след като затворя телефона; да усещам докосването ти, докато лежа самичка под завивките; да разкривам чувствата си пред една снимка...

Липсваш ми, Георги, толкова много, колкото не мога да ти опиша – нито на теб, нито на снимките ти.