Толкова много, че чак е ужасно...

...Още един постинг набързо от вас, докато ти се забавляваваш със снимките от Шабла горе. Вероятно (със сигурност) последният постинг преди да занинеш. :'-/

Цял ден си повтарям, че не бива да развалям последният ни ден заедно с мисли за това, че е ... последен, и цял ден сълзите ми напират, а гърлото ме стяга всеки път, като се опитам да ги спра. Много е глупаво, осъзнавам. В крайна сметка, какво съм очаквала - че като се върнеш от предишия рейс повече никога няма да се качиш?? Не разбира се. Но дори мисълта само, че няма да те има до мен отново, за толкова много време, ме кара да изпадам в паника. Мисля си, че не бих могла да издържа още веднъж това да заминеш за толкова дълго време. Че не бих могла да превърна болезнената ти липса в начин на живот оттук нататък, и не само този път.

И в същото време знам, че ако трябва бих те чакала да се върнеш и 100 пъти. Че колкото и да ми липсваш, когато заминеш, не бих заменила дните с теб за нищо друго. Че някак си ще изкарам и този път, като миналия. И като всички следващи.

Сега разбираш ли защо ти казвах, че те обичам толкова много, че чак е ужасно....?